Уважаеми г-жи и г-да конституционни съдии,

 

Като представители на български неправителствени организации и медии зад граница, се обръщаме с молба към вас да разгледате нашето становище по искането на 53-ма народни представители за установяване на противоконституционност на текстове от Изборния кодекс, независимо че формално не сме конституирани като заинтересована страна във вашето определение от 24/02/2011.

 

Нашето становище се отнася по-специално до чл. 166, ал. 5 и 6, както и чл. 74, ал. 4 т. 2 (и свързания с него чл. 44 ал. 2).

Смятаме, че приетите текстове нарушават конституционните права на българските граждани, живеещи извън страната и създават дискриминационна ситуация както между българите живеещи в чужбина и тези в страната, така и между самите българи живеещи в чужбина.

 

1/ Съгласно чл. 26 ал. 1 от Конституцията на Р. България, не може да има разлика в правата, включително изборното право, на българските граждани, където и да се намират те. Равното избирателно право е основополагащ принцип в Конституцията на Република България (чл. 10).

В този смисъл, не може да съществуват два различни режима на гласуване на българските граждани, каквито въвежда Изборният кодекс за изборите за народни представители. Чл.166 ал. 3 и 4 предвижда гласуването в страната да става с поименни кандидатски листи на всяка партия или коалиция, с възможност за преференциален вот. Ал. 6 на същия член обаче разписва, че извън страната се гласува само с бюлетини за партии или коалиции, несъдържащи реквизитите по ал. 3 и 4. т.е. с интегрална бюлетина, без имена на кандидати и без преференциален вот.

Всъщност разпоредбите на чл. 166 ал. 5 и 6 не въвеждат само техническа разлика във формата на бюлетините, а водят до съществено различие, както в начина за упражняване на вот, така и що се отнася до “тежестта” на гласовете подадени в чужбина. Очевидно е, че гласът на българин живеещ извън страната, който няма да може да гласува за кандидатски листи или независими кандидати и не може да укаже преференциален вот за кандидат, не е с равна тежест на този на сънародник живеещ в България. Това по същество е противоконституционно.

Българската изборна практика от последните 20 години е константна – изборите за Народно събрание се организират в избирателни райони, в които се регистрират кандидатски листи и независими кандидати. Духът на една подобна разпоредба е ясен – създаване на една по-трайна връзка между избирателите и избраните народни представители.

Нека припомним, че на парламентарните избори до 2001 година включително, гласуващите в чужбина се включваха към определени избирателни райони в страната и гласуваха с бюлетини на съответните райони, именно за да се спази конституционното изсикване за равно избирателно право.

Отсъствието на поименни кандидатски листи или независими кандидати в чужбина лишават де факто от представителност в парламента над 1 млн български граждани.

Анализът на изборните методики от последните години показва, че разпоредбите на чл. 166 ал. 5 и 6 се налагат всъщност за “удобство” на ЦИК. Причината е, че Изборният кодекс създава своебразен виртуален сбор от гласове (тези от чужбина), които нито оформят собствен избирателен район, нито се включват в районите в страната¹. Тези гласове участват в част от операциите по определяне на изборните резултати (т.нар. първа стъпка), но не и в останалите (втора и трета стъпки). В този смисъл, фактът, че изборната методика не е разписана в закона, а оставена на ЦИК (чл. 26, ал. 1, т. 27 ИК) е сам по себе си проблемен, тъй като именно в детайлите на изборната методика изкристализират нарушенията на принципа на равното избирателно право².

Обявяването за противоконституционни чл. 166 ал. 5 и 6 ще принуди законодателят най-накрая да изчисти тази сива електорална зона, която оставя в “безтегловност” над 150 000 гласа от чужбина (на избори 2009), които по броя си надхвърлят подадените гласове в 20 от 31 избирателни района в страната !

Законодателят е напълно наясно, че разпоредбите на чл. 166 ал. 5 и 6 са оспорими и избягва да прибегне до тях в аналогичния случай на избори за български представители в Европейския парламент. (Тези избори се провеждат по пропорционалната система, както и парламентарните, но само в един единствен национален избирателен район с национални кандидатски листи). В този случай, ИК предвижда гласуването в чужбина да става по начин, еднакъв с този в страната т.е. поименни кандидатски листи с преференциален вот (чл. 170 ал. 5). Принципът на равно избирателно право е спазен. Това още веднъж подчертава, че разпоредбите на чл. 166 ал. 5 и 6 са разписани единствено за “удобство” с ясното съзнание, че противоречат на конституцията, но с надеждата да минат през ситото на Конституционния съд.

 

2/ Начинът за образуване на избирателни секции в чужбина също води до нарушаване на правата на избирателите. Българите в чужбина нямат равни права в зависимост от местоживеенето си. В градове с дипломатически представителства ще могат да се сформират избирателни секции при наличието на 20 избиратели, изявили желание за това (чл. 74. ал. 4 т.1), докато в другите населени места се изискват 100 заявления (чл. 74. ал. 4 т.2).

Очевидно е, че се създава неравностойна ситуация и се дискриминират едни избиратели спрямо други.

Това, освен всичко друго, ще доведе до абсурдни ситуации – например българин живеещ в Сеул, където има българско посолство, ще може да гласува (там на последните избори има само 24 гласували), а българин в Mарсилия, където гласуваха близо 400 души, няма да може, освен ако не се съберат 100 заявления.

Впрочем, само по себе си, изискването за активна регистрация на избирателите извън страната (чл.44 ал. 2), при това повтарящо се всеки път при всеки избори, е доста спорно от гледна точка на европейските директиви. Именно, за да се избегне евентуална санкция от страна на европейските институции, в симетричния случай на пребиваващи в Р. България граждани на други европейски държави, които имат право да гласуват за местни органи и за български евродепутати, законодателят приема, че след като те веднъж са включени в избирателния списък, то тяхното вписване на последващи избори е автоматично (чл. 59 ал. 2 и чл. 63 ал. 2). Стенограмата от дебатите в Правната комисия не оставя съмнение в това .

Сравнението не издържа и ако отчетем грижата, с която законодателят третира в кодекса сформирането на секции в лечебни и здравни заведения, почивни домове, домове за стари хора и други социални заведения, както и на корабите плаващи под български флаг (чл. 72 ал. 6) – изискването е от 20 избиратели. Гласуване с подвижна урна по домовете на инвалидите (чл. 176. ал. 1 и 3) е възможно при 10 избиратели, заявили желание за това. Ситуации, в които се прави всичко възможно, и с право, за да се гарантира конституционното право на вот на българските граждани, практически без значение на броя им.

Очевидно е, че става дума за различно третиране на българските граждани, в зависимост от тяхното местоживеене, което по същество е дискриминиращо и съответно антиконституционно.

Добра или лоша, вече имаме 20 годишна практика на гласуване в чужбина и натрупан опит. Държавата разполага с избирателните списъци от секциите в чужбина, знае се къде (и дори кои) българските граждани гласуват и къде не. Една справедлива и балансирана законодателна разпоредба би била, че в градовете, където на последните избори е имало, примерно, 100 гласували, се открива автоматично секция.

 

21 март 2011 г

Тулуза, Сидней, Чикаго