Отворено писмо до Омбудсмана на Р България

Уважаеми господине,

Обръщам се към Вас като към най-високо поставеното лице, отговарящо за правата на българските граждани, за тяхната защита от законодателни грешки и хармоничните отношения между държавата и гражданите. Предмет на моето писмо е грешното и вредно за България тълкуване на „двойното гражданство” и дискриминацията която то поражда.

Преди 1989 година малцина българи ползваха червени паспорти, които единствени им позволяваха да пътуват в чужбина. Тези които се установяваха по политически причини на Запад и придобиваха по силата на обстоятелствата чужди документи за самоличност, биваха заклеймявани като изменници и предатели. След падането на Берлинската стена, тръгнала по пътя на демокрацията, българската администрация възстанови паспортите на „бегълците”. Всички български граждани добиха правото да пътуват свободно в Европа. От тогава до днес, няколко емигрантски вълни, съставени предимно от млади и работоспособни българи напуснаха страната и се yстановиха в Европа, Америка и другаде. Официално се счита, че те са 2 милиона. Което ще рече близко до 30% от населението на България. Подхранван от мизерията, от липсата на перспективи за достойно съществувание, потокът обаче не спира. През тази истинска пробойна продължават да излизат средно по 20 хиляди български граждани годишно. Между тях огромен брой младежи и студенти заминават от страната с еднопосочен билет. Твърди се, че причините са икономически. Фактите сочат, че са и политически.

България е „наказаният ученик” в Евросъюза. Политическата ù класа изглежда е изхабена и неспособна да приложи общоевропейските правила и изисквания, да се справи с корупцията и организираната престъпност. В резултат на многобройните икономически грешки съпроводили 20-годишния преходен период, здравеопазването, образователната система, съдебната система и селското стопанство са в окаяно състояние. Надеждата за спpаведливост и достоен живот, която се роди през 1989 година, днес е загаснала. Мнозина дори обвиняват демокрацията. Малцина са тези, които разобличават покварното ù приложение, почиващо върху привидността. Не е тайна, че политическата безизходица и липсата на алтернатива тласкат българските граждани към Терминал 2 на летище София. Днес, дори работещи в Либия българи заявяват, че предпочитат да останат в бомбардирана Либия, вместо да живеят в бедната си родина.

В чужбина обаче, никой не посреща нашите емигранти с възторг и почести. Достъпът до работни места – дори в Евросъюза чийто член е България – често е ограничен до сервитьорство, слугинство или строителни услуги. Здравеопазването, тегленето на кредит и ред други администативни постъпки са свързани с неизброими трудности. Поради това, без да се отказват от българското си гражданство, те се сдобиват с паспорти в страните в които са се установили. От този момент нашите емигранти губят редица избирателни права, според действащата в момента Конституция. Кой е губещият в случая? Без съмнение, това е българската държава, която с подобно постановление отрязва пътя за връщане на Диаспората и отчуждава завинаги нейните деца и внуци, разделя семействата и обезлюдява отечеството.

Всички държави насърчават завръщането на емигрантите и дори привличат чуждите таланти. Докато българските законодатели създават закони, които делят българската нация, по подобие на последно изготвения Изборен кодекс. Условия за участие в избори като „уседналост” нямат нищо общо с европейския принцип за безпрепяственото пътуване и установяване на гражданите на Стария континент, където пожелаят (чл. 20-25 на ДФЕС). Госпожа Ева Жоли, норвежка по рождение се декларира кандидат-президен на Франция. От 65 милиона французи не се чу нито глас, че е с двойно гражданство, при това на страна която отказва да влезе в Евросъюза. Премиерът на съседна Гърция, Георги Папандреу е и американски поданник. Никой в Атина не се съмнява в принадлежността му към гръцката нация.

Българската Конституция, направена в разгара на драматични събития в началота на 90-те години, не е предвидила нито евроинтеграцията, нито бързината на развитие на електронните съобщения, нито свободата на пътуване, местене и установяване. Нещо повече, тя си противоречи. Съгласно чл. 26 на Конституцията на Република България, не може да има разлика в правата на българските граждани където и да се намират те. Съгласно чл. 10, равното избирателно право е основополагащ принцип на Конституцията. Според чл. 35, всеки има право да избира своето местожителство. Според чл. 48, всеки гражданин свободно избира своето място на работа. Същевременно, според чл. 65 и чл. 93 могат да бъдат избирани за народни представители и президент единствено български граждани, които нямат двойно гражданство и са живяли последните пет години в България. По този принцип, ред видни българи и личности от български произход, като Цветан Тодоров, Дилма Русев, проф. Минко Балкански, Райна Кабаиванска, проф. Михаил Дихан, Шефкет Чападжиев и мнозина други по-неизвестни, но не по-малко достойни, не биха могли да се изправят пред българския избирател.

Безспорно в настоящата си форма и начин на прилагане и тълкуване, българската Конституция пречи на качествения подбор на българската нация. Тя изключва от политическо участие няколко поколения българи, които де факто са втора категория граждани с отнето право да се включат в събдата на родината си, наред със своите събратя и роднини. Те не гласуват за свои представители в Народното събрание. Те имат право да избират, но не да бъдат избирани. На фона на демографския срив и обезлюдяването на страната, бездействито на законодателите буди недоумение и безспокойство. България е била силна само когато е била обединена. На времето никой не е питал Опълченците с какъв паспорт са дошли да воюват за свободна и независима България.

Живеейки едновременно в Париж и София, аз съм типичен напълно интегриран гражданин на Европейския съюз. Притежавам българско и френско гражданство. В професионалния ми, личен и обществен живот зад граница мисълта за България и за моите съотечественици не ме е напускала нито ден. Поради това и посветих повече от десет години да анкетирам с лични улилия и средства за атентата проведен срещу Папа Йоан-Павел II. Убедена в несправедливостта на обвиненията изсипани върху моята Родина, аз успях да издам в Париж през 2007 година книгата „Истината за атентата срещу Йоан-Павел II”. Моят труд, както и филмът създаден по този повод, отхвърлиха документирано всички обвинения срещу страната ни. Книгата бе вкарана във фондовете на многобройни библиотеки и катедри по целия свят. Небходимо е да заява, че без френски документи за самоличност, аз нямаше да имам възможност да постигна тези резултати в защита на националните ни интереси. Поради това считам, че е дошло времето да се постави въпроса „какво прави дадена личност с документите си за самоличност”, вместо да се държи сметка за корицата на паспорта ù. Един от най-уважаваните български възрожденци – Георги Сава Раковски също е имал френски паспорт. Това не му е попречило да бъде основоположник на съвременната българска армия. Ето защо, от името на „двойните граждани” и многобройни поддръжници в родината, Ви призовавам да се включите активно в борбата за премахване на закостенялото и старателно поддържано недоверие между сънародниците ми от страната и тези от чужбина.

Ние, където и да се намираме, сме един и същ народ. В този труден за страната ни момент, емигрантите осигуряват по официални данни 1,6 милиарда долара помощ за близките останали в България и доказват своята привързаност към родината. В същото време, българското общество е дълбоко разколебано в същността на своята евроинтеграция. Носителите на чужди паспорти, от само себе си са доказателство не за „предателство”към България, а за равнопоставеност между българските граждани и напредналите западни демокрации. Те, със своите познания, семейни и професионални връзки, представляват един значителен ресурс, който за съжаление до момента е неизползуван. Българските законодатели носят отговорност за това неоправдаемо разделение на нашата нация. Време е Българската Конституция отново да влезе в ролята на обществен договор между гражданите и Държавата. Поради което се обръщам към Bас с молба за съдействие за преразглеждане на чл. 65 и чл. 93. в хармония с европейското законодателсто и реалното състояние на българския народ.

Убедена, че Вие също споделята моята загриженост за бъдещето на България, аз разчитам на Bашата помощ и съдействие в борбата за обединение на българската нация.

С уважение: Румяна Угърчинска
Париж / София, 25 май 2011 г.

Румяна Угърчинска е родена през 1963 г. в София, но само 9 години от живота си е прекарала в България. Гимназия завършва в Париж, а френска филология – в СУ “Кл. Охридски”. После идва магистратурата по информация и комуникации в Сорбоната. Днес Угърчинска е редовен автор на различни френски вестници и списания, включително на най-печелившия седмичник “Мариан”. Главен редактор е на местното списание “Льо менсуел”. Чете лекции в Изследователския департамент по съвременни криминални заплахи на Парижкия институт по криминология към Университета “Париж II”. Теми на нейните публикации и разработки са мафиите в Източна Европа, трафикът на хора, фундаменталистките организации от Кавказ до Босна и т.н. През 2005 г. издава първата си книга – “КГБ и компания на щурм към Европа”. Втората й книга е озаглавена “Истината за атентата срещу Йоан-Павел II”. Впечатляващото разследване, продължило 10 години, е подплатено с фактология и с факсимилета на документи, събрани от Угърчинска при многобройните є срещи, интервюта, сверки с архивите в Рим, Париж, София, Вашингтон, Франкфурт, Истанбул. Книгата излезе точно 25 години след ареста на Сергей Антонов и лансирането на прословутата “българска следа”, която никога и не бе доказана, но която остана да тегне като клеймо над страната ни